Една хубава, есенна вечер с Валери Статии,Новини,Коментари,Национализъм,Варна,България,Свят,Спорт,Култура,Тийнейджъри,Икономика,Наука и технологии

Прегледи: 3670 - Коментари: 2Една хубава, есенна вечер с Валери

Когато поезията говори, се мълчи. Още повече, когато за миг попаднеш в "Държавата на мъртвите поети". В свещената тишина кънтят душите - пеят камбаните в катедралата на народния ни дух. Шумолят светилниците на неукротените им сърца. Веят се хоругвите на любовта им към род, към човеците. А Валери Станков, мъжкарят, непокорният Люк на поетическото днешно българско войнство, словесно ненормативен - но душевно ясен, кърти с грубовато-изящното си дланище лошо, подло, пошло поставените "крайъгълни" камъни на реалния ни живот. И със стиховете си ни припомня за мъртвите - за звездно безсмъртните родни поети.

А иначе, тривиално - любителите на поезията се събраха вчера в 18 часа във ФКЦ-то във Варна, за да вечерят с любимото си ястие - живото слово. Валери Станков представи най-новата си книга - "Усмирителна риза за ближния", както и "повторната" премиера на още три. Доцент Янев от Пловдивския Университет "Паисий Хилендарски" на фона на идваща откъм невидимо море лъчиста музика ни представи и четирите издания. Критикът изказа своите ревниви предпочитания към първата: "Обиск на пустинята". То и заглавието откроява анализа на безпътното време/времена/безвремие, което пре[живяхме]. Пре ни лъгаха, пре ни ограбваха, пре ни унижаваха и пре ни забаравиха - нас българите.

Особено открояващо се е словото на Валери. То изтича от самите чучури на живота - ту фино-ефирно, ту гротескно-чалгаджийско, саркастично иронизирано, разбира се. И защото не обича красивото празнодумство, остава верен на видимото, естествено и осъзнатото и препремисленото. Що се отнася до пространството на словото му - то е самото пространство на реалния живот.

Можеш ли да наречеш калта бисерен извор, а светлината - черна бездна. Това е веруюто на варненския поет и той я следва неотклонно от първите си крачки. На пръв поглед линията на неговия творчески път криволичи, но всъщност посоката е еднопосочна - към истината такава, каквато я ражда живото време. Впрочем, душата на поезията може да се разбере само със сърцето. И кръвообращението на народното сърце е споделено. Което проличава от сълзите, дори в мъжките очи, чуващи поезията на Валери Станков.